Постоянната заетост е основна форма за снабдяване с работна сила в българските стопанства в страната и се прилага от почти 97,1% от тях. Постоянно заетите лица представляват малко повече от една трета от всички работещи в българските ферми. По-голяма част от заетите по този начин са ангажирани предимно в растениевъдство - 57,3%, а останалата значителна част - 24,2% - в животновъдство. По-голямата част от труда, използван за управление на стопанството, също е включен чрез тази форма на заетост.
Това сочат част от резултатите от широкомащабно представително проучване на формите и факторите за снабдяване с работна сила в българските ферми на съвременния етап на развитие, представено от проф. д-р Храбрин Башев от Института по аграрна икономика (ИАИ) на Селскостопанска академия.
Анализът и изводът на учените се основава на анкетни данни, събрани от мениджъри на ферми от различен тип и местоположение. Проучването е извършено със съдействието на Националната служба за съвети в земеделието и направено с финансовата подкрепа на Фонд научни изследвания - проект „Механизми и форми на аграрното управление в България“.
Управлението на дейностите и отношенията на фермата обикновено изисква пълно („денонощно“ и „целогодишно“) участие на предприемача, собственика или мениджъра на фермата. Поради това повечето земеделски стопанства в страната имат поне един зает - фермерът, на пълен работен ден или постоянно зает в тяхната дейност и управление. Ефективното изпълнение на най-често периодични и/или сезонни растениевъдни, животновъдни или смесени дейности изисква значителни и постоянни специфични за стопанството инвестиции във време за специализирано обучение, за търсене и обработка на (технологична ноу-хау, пазарна, нормативна и т.н.) информация, за взаимоотношения с различни партньори (преговори с доставчици на ресурси, суровини и услуги, купувачи на селскостопанска продукция), координиране на действията с коалиционни партньори и отношения със заинтересовани страни, аграрна бюрокрация и други агенти.
Следователно, ефективното осъществяване и възвръщане („откупуване“) на подобни силно специфични инвестиции на съвременния фермер (управител на ферма, земеделско предприятие) изисква пълно работно време и постоянна заетост в земеделския бизнес. Те са и една от основните характеристики на съвременната високоспециализирана и конкурентна „професионална“ система на фермерство в страната и в международен план, анализират учените.
Проучването им отбелязва и, че „специализираните инвестиции в общо обучение и/или обучение по време на работа на работната сила са особено високи за големите фермерски стопанства, наемащи много семейни членове или външна работна ръка, и ефективното им използване изисква постоянна заетост на пълен работен ден.
Друга икономическа причина за доминирането на този форма на заетост в по-големите стопанства е да се спестят многократни (транзакционни) разходи за търсене на добри работници или доставчици на услуги и за ежедневни или сезонни преговори за наемане на работници или снабдители на услуги, необходими за функциониране на фермата. Много често постоянният трудов договор е най-ефективният начин за снабдяване (запазване или осигуряване) на силно специфична за фермата работна ръка - управител на ферма, критични (за определена дейност, конкретно време на изпълнение и т.н.) специалисти като агроном, ветеринарен лекар, оператори на критични активи (комбайнери за прибиране на реколтата, оператори на специални машини и оборудване и др.) или нискоквалифицирана, но необходима работна ръка в отдалечени райони на страната.
За определени видове стопанства (семейни, кооперации и т.н.) постоянният трудов договор е форма за осигуряване на работни места за семейни членове и роднини, членове на кооперацията и техните семейства и т.н, отбелязва проучването. В много случаи пълната заетост е предпочитаната форма, тъй като фермерството е предпочитана „любима“ професия за конкретно лице - управител на ферма, член на семейството, нает земеделски работник, коалиционен партньор и др. Много често постоянната заетост е единствената възможна форма на трудова заетост за фермера, както е в широко разпространените случаи на „самонаети“ фермери поради старост (пенсиониране от друг бизнес и т.н.) или липса на квалификация за други дейности (ниски алтернативни възможности, временна или постоянна безработица). Много от подобните ферми са малко продуктивни полупазарни стопанства или стопанства за самозадоволяване.
Друга основна форма на снабдяване с работна сила в българските стопанства е частичната заетост, която се практикува от почти 46% от всички ферми, сочи проучването. Частично заетите представляват близо 22% от общата работна сила, заета в българските ферми. Голяма част от заетите по този начин са ангажирани предимно в растениевъдство (60,1%), а останалата значителна част (23,4%) в животновъдство. Част от заетите по този начин са предимно за управление на фермата.
Частичната заетост често се предопределя от периодичния (сезонен) характер на селскостопанското (предимно растениевъдно и някои животновъдни като пчеларство) производство, което затруднява нов, неквалифициран или лишен от ресурси фермер да генерира достатъчен и/или редовен доход през цялата година. Съществува обаче и друга основна икономическа причина за използването на частична заетост в по-големите земеделски стопанства, наемащи външна работна ръка.
Трудовият договор на непълно работно време има редица предимства за минимизиране на разходите в сравнение с постоянния договор за снабдяване с труд, като наемане според реалните нужди за заетост на стопанството, по-голяма гъвкавост, по-малко общо възнаграждение, спестяване на задължителни социални плащания чрез използване на неформална форма (устен договор), не плащане на „гарантирани" от трудовото законодателство отпуски (5-дневна работна седмица, годишни отпуски) и т.н. Едновременно с това сключване на трудов договор на непълно работно време с конкретен работник минимизира транзакционните разходи и спестява многократни разходи за намиране на добри работници, постоянно (предо)договаряне на договорни условия между едни и същи контрагенти и осигуряване на работната сила само в необходимото време, развиване на взаимно опознаване, доверие и „добри“ отношения между партньорите и ограничаване на опортюнистичното поведение на двете страни (съществува силен взаимен интерес за продължаване на отношенията и спестяване на разходи за смяна на партьора).
Втората най-разпространена форма за снабдяване с работна сила в българските ферми е сезонната заетост, използвана от почти 57% от стопанствата. Тя представлява най-големият дял (около 45%) от общата работна сила, заета в земеделските стопанства в страната. Две трети от заетите при този начин на работници са ангажирани предимно в растениевъдни дейности, а останалата значителна част (22%) в животновъдни дейности. Част от работната сила, която е предимно ангажирана в дейностите по управление на стопанството, също се снабдява чрез тази форма на заетост.
Много важни селскостопански дейности имат „сезонен“ характер, изискващ значително количество работна сила в определени кратки периоди от време – планиране, резитба на лози и овощни градини, прибиране на реколтата, маркетинг и т.н. Това често е специализиран, нискоквалифициран, рутинен и неспецифичен за конкретна ферма труд, чието снабдяване лесно се управлява чрез стандартни сезонни трудови договори. Тук транзакционните и общите разходи за намиране, обучение, управляване и контролиране на необходимата работна ръка в добре известни периоди от дейността на фермата не са значителни. Вместо да се използват ежедневни или почасови договори за снабдяване на услуга (например, ръчно бране на цвят на маслодайни рози), се използва стандартен сезонен трудов договор (за прибиране на реколтата и т.н.), за да се спестят повтарящи се разходи между (често) едни и същи контрагенти и да се осигури снабдяването с труд по време на определен „критичен" за фермата период. В същото време не съществува голям риск, тъй като пазарът на труда работи добре - сезонна и често добре платена (над средната пазарна ставка) възможност за заетост на определени групи от населението като семейни членове, студенти, пенсионери, безработни, малцинства, имигранти. Освен това намирането на алтернативен доставчик (работник) не е свързано със значителни разходи - стандартни договорни условия, без да са необходими специфични инвестиции за конкретно стопанство.
Броят на заетите в българските земеделски стопанства не е голям и много по-нисък от този в другите сектори на икономиката. Средният брой на постоянно заетите лица в стопанствата, които прилагат тази форма на снабдяване с на работна ръка, е 1,75. В стопанствата прилагащи частична и сезонна заетост, средния брой на заетите лица е съответно 2,37 и 3,98.
Тези цифри дават нова представа за ефективната структура на снабдяване с работна сила в българските стопанства на сегашния етап на развитие на отрасъла. Те показват, че почти всички ферми използват постоянна заетост като най-ефективна форма за снабдяване с труд, докато частичната и сезонната заетост се използват от по-малък дял стопанства. В същото време, средните потребности на стопанствата в страната от постоянни заети работници са значително по-малки в сравнение с нуждите от частично и сезонно заети работници – съответно 35% и 127% в прилагащите тези форми на снабдяване с труд стопанства. Въпреки това обаче, в съвкупната работна сила на отрасъла, постоянно заетите са с 57% повече от заетите частично, и с около три четвърти от заетите сезонно.
Почти всички стопанства, използващи частична и сезонна заетост, прилагат и постоянна заетост. Следователно, постоянната заетост е най-важната (критична) форма за снабдяване с работна сила в българските ферми. Значителна част от стопанствата, използващи постоянна заетост, прилагат и частична заетост, за да осигурят необходимата им работната сила. Освен това всички стопанства, наемащи сезонни работници, прилагат и форма на снабдяване на работна сила за частична заетост. А значителен дял (58%) от стопанствата, използващи постоянна и частична заетост, прилагат едновременно и сезонно снабдяване с труд. Следователно, фермите в страната прилагат едновременно различни форми на заетост на работната сила, за да се оптимизира снабдяването с труд в съответствие с техните мениджърски възможности и технологични нужди.