Кои са тези хора? Но-тилъри едва ли говори нещо на онези от нас, които не са запознати със земеделските практики. През 1955 г. във Великобритания е изобретен хербицида Paraquat и това поставя началото на съвременната но-тил практика в Европа. Благодарение на него Имперската химическа компания започва да изследва почви, които не се подлагат на разораване. За 10 години площите, на които прилагат хербицида, достигат 275 000 ха. През 1966 г, учените в Германия, стимулирани от успешните експерименти в чужбина, започват собствени проучвания. След 18-годишен експериментален период те установяват, че системата е много доходоносна в сравнение с традиционната практика заради по-ниските оперативни разходи и разходи за машини – изискванията към мощността на тракторите са силно намалени, консумацията на гориво също и много важно, нужното количество труд. И при положение, че добивът остава на същото ниво, печалбата е очевидна. Експерименти с положителен резултат са проведени и във Франция, Португалия, Испания и Италия през 1970-те и 1980-те.
В България но-тилърите започват дейността си неофициално през 2013 г., когато малка група зърнопроизводители решава да приложи но-тил (без оран) технология за сеитба в едромащабни стопанства. Решението да използват тази технология, която към онзи момент е нетрадиционна и неразпространена в страната, произтича първоначално от нуждата да оцелеят пред лицето на икономически трудности. Впоследствие се появява и желанието да се постигне устойчивост и да се намерят решения на проблемите с ерозията на почвата и загубата на естественото й плодородие.
Другата дума в името - „регенеративни“ - е по-интуитивна и подсказва стремеж за възстановяване. По-популярният термин в Европа е консервационни, защото обозначава една водеща характеристика на системата, а именно че предотвратява разхищаване на ресурси и опазва природните дадености – почва, вода, растения – от влошаване и унищожение.
Така в заглавието на Асоциацията се съдържа причината за нейното създаване – да прилага, популяризира и разпространява една спестяваща ресурси и възстановяваща земеделска практика на минимална намеса в основния ресурс, почвата. Практика, която всъщност копира възпроизвежда онова, което прави природата.
Но-тилърите вече са достигнали обща площ от 2 млн. декара, а ръстът им през последните 2 години е 50% без подкрепа от държавата или от научната общност, само със силата на собствените си желание и енергия. През март 2020 г. учредяват официално Асоциацията на Българските Но-Тилъри (АБНТ), за да оказват подкрепа и да предоставят обучение на земеделците, желаещи да преминат към регенеративни практики. Асоциацията е член и представител за България на ECAF (Европейска федерация за консервационно земеделие).
Основателят Александър Китев отглежда рапица, слънчоглед, пшеница и царевица на обща площ от 17 000 дка. Той е човекът, започнал пръв „от зор“. Споделя, че още на първата година от прилагането на технологията е видял промяната – на първо място, стопанството му става финансово по-стабилно. Но не само това – заради липсата на обработки се е съхранила така необходимата влага в почвата и са се получили добри добиви при съкратени разходи. Сега е по-спокоен и по-уверен в бъдещето на своя бизнес
Александър Китев е наясно, че земеделието е скъпо занимание и дори малки грешки могат да доведат до големи загуби и е бил свидетел на такива. Затова залага на просветителска дейност, която да разясни на земеделците, че само с купуване на директни сеялки не може да се получи нищо. Политиката на държавата не му помага. До момента няма специално национално или европейско подпомагане за но-тилърите у нас.
Той е сред малкото, които смятат, че „позеленяването“ на Европа не би трябвало да бъде проблем за фермерите. Опитва се да докаже на колегите си, че намаляването на употребата на торове и препарати не означава, че ще жънат по-малко. Просто този метод намалява по естествен начин необходимостта от торове и препарати. Вярва, че България е най-напредналата европейска държава в регенеративно земеделие и че знанието е ключово за неговото успешно прилагане. Убеден е, че не могат да се прилагат отделни елементи от системата и да се очакват резултати, защото резултатите са продукт на взаимодействието между всички елементи.
Александър е бяла врана на българското поле, но това не го обезкуражава да обяснява, че като спират почвените обработки, но-тилърите се грижат за запазването на въглерода в почвата и това има огромен принос за смекчаване на климатичните промени и глобалното затопляне.
„Ние наблюдаваме зеления преход в собствените си стопанства“, казва спокойно и убедено.
Затова настояването му е консервационното земеделие да залегне като еко схема в бъдещата ОСП.